ПСИХОСОМАТИЧНИ- СОМАТОМОРФНИ РАЗСТРОЙСТВА

ВЪВЕДЕНИЕ

 

Тялото е слуга на ума.

 То се подчинява на неговите команди, 

независимо дали са дадени умишлено или машинално!

                                                                       Джеймс Алън

 

Болестта и здравето на човека се коренят в мисълта. Болните мисли се изразяват в болно тяло. Външният свят на човек определя вътрешния. Вътрешният свят на човек определя външния ! При това чрез едно непрекъснато действие и постоянно  взаимодействие. С всяко едно нарушаване на този деликатен и съвършен баланс се стига  до развитието на отклонения от нормалното здравословно функциониране, и до появата и развитието на заболяване.                         

Всеки от нас е един малък био- психо- емоционално- социален свят и реагира по свой специфичен начин  на нарушеното равновесие на дадено измерение от живота.  Емоцията е в основата на човешкия живот. Тя е процес отразяващ вътрешният баланс на организма, но също така притежава и външна наблюдаема страна, отразена чрез преживяванията и свързана с поведението.

Хармонията във функционирането на човешкото тяло отразява вътрешния му баланс и действа като положителна енергия за психичното и емоционално ниво на личността. Отнесено към психосоматичната проблематика това означава, че не афектогенните събития (предимно от негативен  характер) са причина за психосоматичните нарушения които настъпват, а субективното значение, което определената личност им придава. Личната реалност се изгражда на базата на натрупания собствен опит, формираното отношение и нагласи, ценности и убеждения, които са отражение на преживяванията, чувствата, емоциите и мислите на личността.

Интересът към връзката между душата и тялото, и тяхното неделимо цяло възниква още в древността. Проблемът с психосоматичното здраве представлява значителна част от „ болестите на цивилизацията“ и през изминалия век са обект на интензивни изследвания в рамките на така наречената психосоматична медицина, с оглед на нарастващата им роля в общата заболеваемост на населението. Съвременните идеи за същността на проблема с психосоматичното здраве включват отчитане на съвкупността от промени, засягащи както биологичното ниво на разстройства (соматични симптоми и синдроми), така и социалното ниво на функциониране на пациента с промяна в ролевите позиции, ценности, интереси, социален кръг, с преход към принципно нова социална ситуация със своите специфични забрани, разпоредби и ограничения.
ИСТОРИЯ НА ПСИХОСОМАТИКАТА

             Появата на термина „ психосоматичен“ според литературата се отнася към 1818 г. (Хайнро), а термина „соматопсихичен“ към 1822 г. (Якоби), но самите въпроси на връзката между соматичното (телесното) и менталното (духовното) са едни от най-старите във философията, психологията и медицината. Доктрината за връзката на соматичните заболявания и психичните процеси се нарича психосоматика. Обхватът на възможните причини за психофизиологични разстройства е много широк, вариращ от органично – биологичен до преобладаващо психичен. Според Кьолнер днес психосоматичните разстройства се разбират главно като соматични заболявания, в етиологията на които, поне при някои пациенти, психологическите процеси играят важна роля.
Според новите критерии за класификация тези „ класически“ психосоматични заболявания се диагностицират предимно като органични заболявания. Психологическите процеси имат голямо значение при появата и поддържането на тези заболявания. Понятието „ соматизация“ като правило се свързва с идеята, че претоварванията, свързани с психосоциални и емоционални проблеми, се проявяват предимно под формата на соматични симптоми. Въпреки че пациентът обикновено фокусира чувствителността си само върху няколко симптома, често се открива анамнеза за много други соматични разстройства.

ПСИХОСОМАТИЧНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ- ПРИЧИНИ

Психосоматичното разстройство се използва за обозначаване на всяко разстройство със соматични (телесни) прояви, които имат частично познавателна и емоционална етиология.
Разграничават се три категории разстройства:

1). Свързани с общата структура на личността на индивида (например, много тревожни хора показват по- висока склонност към дистрес)

2). Свързани с начина на живот на човек (при хора, чиято работа е свързана с голям стрес , хипертонията и стомашните разстройства са по- чести)

3). Разстройства, които се проявяват предимно под формата на свръхреакция към определени вещества и състояния (алергии)

 

  ПСИХОСОМАТИЧНA ЗАВИСИМОСТ

Всички органи и системи в организма са подчинени на контрола на централната нервна система, и имат свои представителства  в мозъчната кора, която е и най- висша  в структурно и функционално отношение.

Когато човек е в състояние на здраве, функцията на вътрешните органи и системи не се усеща. Сигналите за работата им са подпрагови и не достигат до съзнанието. Съвкупността от тези сигнали е с важно значение за създаването на оптимален тонус на мозъчната кора, който формира т.нар.” витално чувство”- усещането за жизнено благополучие.

Когато обаче в някой орган или система настъпят патологични състояния, от тях до мозъчната кора започват да се излъчват по- интензивни и вече осъзнати над прагови импулси, което може да доведе до изграждане на т.нар. интеро- рецептивен условен рефлекс от страна на вътрешните органи, като този рефлекс обикновено се формира като устойчив.

Психичните промени, настъпващи вследствие на телесни заболявания се наричат психосоматични реакции, и се обозначават с термина соматогения. Въздействие върху ЦНС също така оказват и механични, токсични, инфекциозни и други фактори, променяйки психичната активност и личностното функциониране (Иванов1971; Милев, Мечков1985).

Психични проблеми могат да възникнат и като следствие от различни неблагоприятни психологични или социални фактори. Определят се като психогенни реакции и се обозначават с общото понятие психогения ( Иванов1971; Милев, Мечков1985).

Психогенните реакции могат да нарушат функцията на даден орган и така да провокират появата на телесно заболяване. Соматогенните и психогенните фактори въздействат върху човешката личност винаги заедно. Психогенните и соматогенните реакции взаимодействат едновременно върху човешката дейност и образуват едно единство, наречено психосоматични реакции.

Обменните процеси, които протичат между различните стадии на двете реакции са динамични, и се извършват посредством непрекъснати обратни връзки наречени кортико-висцерални. Тези връзки могат да доведат до индуциране или редуциране на възникналия конфликт.

АФС  НА НЕРВНО- ПСИХИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ

ЦНС  може да бъде представена като тристепенна система, съставена от рецепторно, интеграционно и ефекторно звено, формиращо отговор на промените в околната среда.

Централно място в системата заема мозъка, представен чрез невронната мрежа, която постоянно получава и приема информация, и взема подходящи решения.

 –  Рецепторите преобразуват стимулите от човешкото тяло или от външната среда в електрически импулси, които са носители на информацията до невронната мрежа (мозъка).

– Синапсите са елементарни структурни и функционални единици, които са посредник на взаимодействията между невроните.

Най-обикновеният синапс е химическият синапс, който оперира по следния начин: пресинаптичният процес освобождава невротрансмитер – химическо вещество,  което достига таргетния неврон и активира постсинаптичен процес- отговор.

По този начин синапсът преобразува пресинаптичния електрически сигнали в химически, и след това отново в постсинаптичен електрически сигнал.

В зрелият мозък пластичността може да се прояви чрез няколко механизма, включително създаване на нови синаптични връзки между неврони и модификация на съществуващи синапси. В различни (по-ниски или по-високи) функционалности, мозъка има малкомащабни и голямомащабни структури, които заемат различни нива.

        Синапсите представляват най-ниското ниво, чието функциониране е зависимо от молекули и йони. На следващите нива има невронни микровериги (синаптични задебеления или „бодили“), дендритни разклонения и след това  неврони.  Невронната микроверига се представя от терминални разширения на дендритите с цел извършване на желана функционална операция. Невронните микровериги са групират до образуване на дендритни субединици в рамките на дендритните дървета на отделените неврони. Целият неврон, с размер около 100 микрометра, съдържа няколко дендритни субединици.

На следващото по сложност ниво са регионалните вериги (около 1 мм размер), изградени от неврони със сходни или различни свойства, като тези невронни съединения извършват операции, характерни за определен регион в мозъка.

Следват междурегионалните вериги, изградени от пътеки, колони и топографски карти, които включват многобройни региони, разположени в различни части на мозъка.

Сетивните и двигателните мозъчни карти са топографски организирани (по подобие на географските карти), защото съседни области по повърхността на тялото, обикновено са съседни и върху мозъчните карти.  Картите варират при различните хора и освен това се променят в хода на времето при един и същ човек, т.е. притежават невропластични свойства.

В последното по сложност ниво – централната нервна система – топографските карти и другите междурегионални вериги се явяват посредник за различни видове поведение.

През 1949 г. Hebb доказва, че когато два неврона се активират едновременно многократно, те се свързват помежду си.

Впоследствие се установява, че по-бързо обработващите информация неврони се активират едновременно в синхрон и се свързват помежду си, като формират мрежи, които издават по-ясни и силни сигнали. Когато човек извършва някаква дейност и активно се съсредоточва върху нея това подпомага развиването на много здрави връзки между невроните ангажирани с нея, които по- нататък при външен сигнал се активират едновременно.

В крайна сметка психичните процеси са резултат на активирането (възбудата) на двойки неврони и невронални мрежи едновременно.

Още през 19 век З. Фройд е изградил подобна хипотеза, която нарекъл „ Закон за свързване чрез едновременност“. Според Фройд този закон обяснява мисловните асоциации и механизмите на паметта.

В подобен контекст би могло да се разглежда и учението на И. П. Павлов за значението на процесите на възбуждане и задържане във висшата нервна дейност, и за възникването на връзки между тях.

Началните изследвания върху връзката между структура и функция на ЦНС (т. нар. невропсихология) се съсредоточават основно върху лявата хемисфера, дясната се е приемала за „ глуха“ с по-ограничено значение.

Днес се знае, че лявата хемисфера е ангажирана с речта (моторен център на Broca и сензорен на Wernicke), писането, четенето, праксиса (координирането на движенията в целенасочени действия), абстрактнотно мислене и чувството за време

Дясната от своя страна има водеща роля при пространственото възприемане на обектите и предметите и свързаната с ориентацията, разпознаване не мелодиите, сетивните и емоционалните процеси и др.

     Процесите в този високодиференциран анатомичен субстрат могат да претърпят функционални и морфологични нарушения при различни заболявания. Твърде често те са обвързани с психо- соматични процеси, които бивайки игнорирани, водят до тяхното по-дълбоко развитие.

     НЕРВНОРЕФЛЕКСЕН    МЕХАНИЗЪМ

За  възникването на болест съществуват три основни механизма: клетъчно- тъканен, хуморално- хормонален и нервнорефлекторен. В контекста на тематиката, ние ще разгледаме последния. При всяко заболяване се включват заедно и трите механизма, като обикновено един от тях доминира, а останалите го допълват. Като следствие човешкият организъм нарушава своята адаптивност към социалната и природна среда. Периферното дразнене се осъществява посредством  екстеро-, интеро- и проприорецептори, като към този механизъм се причислява и аксон- рефлекса. Рефлексните дразнения  пристигат по безусловно- рефлекторен и условно- рефлекторен път. Някои патогенни агенти действат директно върху ЦНС, като по този начин е възможно да се стигне до функционални нарушения във висшата нервна дейност.

По време на болестта причинителят и вторичните фактори могат да въздействат периферно- рефлексно, директно или чрез нарушение в кръвоснабдяването на ЦНС.

Към нервно рефлексните механизми се причислява кортико- висцералния механизъм. Той се включва при силни външни въздействия върху кората на главния мозък или при „ конфликт” между екстеро- и интерорецептивните  дразнения (по условен и безусловен рефлексен път).

Определяща роля имат интензивните психо- емоционални преживявания, психичните травми и ятрогенията. Като следствие се нарушава кортико- висцералната динамика и нейните  взаимоотношения с висцералните органи.

Възбудният процес в кората на главния мозък ирадиира в подкорието  като се формира доминантно и устойчиво възбудно огнище.  Нарушава се функцията на единната лимбично- хипоталамо- ретикуларно- вегетативна нервна система. Настъпват емоционални, поведенчески, паметови, вегетативно- ендокринни и соматични нарушения.

Ако възбудното патологичното огнище обхване мозъчните ядра на парасимпатикусовия дял се създават условия за появата на язвена болест и кардиоспазъм. Ако пък обхване ядрата на симпатикусовият- до хипертонична болест и тиреотоксикоза.

За включването на кортико- висцералният механизъм от значение са: наследствената конституция и моментното здравно състояние на дадения орган или система.Също важна е и повишената им активност към момента на възникване на кортиковисцералното нарушение, при което се създават условия за формиране на патологичен условен рефлекс.

Променените аферентни и еферентни импулси от функционално или структурно измененият  вътрешен орган или система, се превръщат във вторичното звено, от което произтичат нови дразнения. По този начин се оформя един непрекъснат и порочен кръг.

ТЕОРИИ ЗА ПСИХОСОМАТИЧНИ ВЗАИМОВРЪЗКИ

1). В др.Гърция бащата на медицината Хипократ ( VI- IV в.до н.е.) и  в древен Рим – Гален (II в до н.е.) свързват предразположението към определени болести с четирите различни телесни течности, и четирите вида темперамент – холеричен, меланхоличен, флегматичен и сангвиничен,  актуални и до днес.

2). Кортиковисцерална теория- Използвайки учението на И.П.Павлов за условните рефлекси, Бъйков и Курцин  приемат,че: условните рефлекси, зад пределното задържане и патологичната доминанта са с решаваща роля за обяснението на патофизиологията на психосоматичната реакция.

3). Теория на стреса- Въведена е от Ханс Селие (1936), който различава позитивен (еустрес) и негативен (дистрес).Той отдава причината за психосоматичните проблеми на дистреса, и невъзможността на организма за адаптиране към него- т.нар.”общ адаптационен синдром”.

4). Психоаналитични концепции:

4.1. Започват с д-р Фройд, който доказва, че подтиснатите емоции и психически травми, чрез конверзия могат да се проявят като соматичен симптом. При това също е необходима ”соматична готовност”, която е и физическият фактор, имащ значение за избора на органа, който заболява.

4.2. Основоположникът на съвременната психосоматична медицина Франц Александър подчертава, че причина може да бъде взаимодействието между генетични, психосоциални фактори и заобикаляща среда, като създава „холистичния подход” за разбирането и лечението на психосоматозите. В по-широк смисъл през 70-те г. в Европа се приема термина ”био-психо-социален подход”. Двата термина се смятат за синоними. Ф.Александър, а по-късно и Дънбар считат, че специфичните заболявания са свързани със ” специфични личностови конфликти”, като подчертават ролята на агресивността като рисков фактор. Според Ф.Александър засилената и неудовлетворена потребност от агресия води до симпатикова физиологична възбуда (повишаване на кръвното налягане), а подтиснатите пасивно регресивни желания довеждат до парасимпатикова такава и като следствие се стига до напр. язвен колит, бронхиална астма.

4.3. Алекситимия (без  чувство) е термин, въведен от Сифнеос1973- Концепцията се опитва да обясни причините и произхода на психосоматичните болести с невъзможността да се осъзнават и вербализират собствените преживявания, усещания и емоции. Алекситимията е обект на интензивни изследвания и до днес, като играе особена роля при онкологичните заболявания.

5). Типологични теории

Тип А: Описва се от Дънбар, а по- късно и от  Роземан и Фридман по доста сходен начин- това е личност със стремеж към високи постижения, упорито желание да работи, лидерски тип, ригидно организиран, винаги готов да помогне, склонен към свръхнапрежение и предразположен към инфаркт на миокарда.Формулира се терминът ”рискова личност”. По късно се извеждат три основни личностови характеристики на тип А: свободно плуваща враждебност, раздразнителност и конкурентен модел на поведение, което води до възникване на дистрес и съответно силна предразположеност към артериална хипертония и миокарден инфаркт.

Тип В: Той е обратен на описания по-горе. Характеризира се с дяснохемисферен модел на мислене, неконкурентен и с по-ниски нива на стрес.

Тип С: Обръщащ внимание на детайлите, неемоционален, достигащ до самоотричане и саможертва, интровертен, склонен да преглъща емоциите и предразположен към ракови заболявания.

Тип Д :  Личност с негативна емоционалност, страх от отхвърляне и трудно споделящ с другите. Установява се, че след прекаран инфаркт смъртността при тези индивиди е четири пъти по-висока в сравнение с другите прекарали инфаркт.

По-късно Grossarth и Maticek определят шест  личностови типа:

Тип1-склонен към онкологични заболявания;

Тип2-склонен към сърдечно-съдови заболявания;

Тип3- междинен между тип1 и тип2;

Тип4-автономен, с потенциал за най-добро оцеляване;

Тип5-рационален, неемоционален тип

Тип6-с психопатни тенденции, склонен към зависимост от наркотици, СПИН.

6). Модерни концепции- В направления като: психоимунология, психоалергология, психокардиология,   психоревматология и др. През последните две десетилетия множество значими изследвания  излагат данни, които потвърждават връзката между онкологични заболявания и психологични фактори . Установени са три основни закономерности:

– началото на процеса съвпада със значими травмиращи психиката събития;

– самото лечение на онкологичното заболяване е стресогенно;

– личностният модел за справяне по време на лечението повлиява качеството на живот и прогнозата на този вид заболявания.

НАЙ-ЧЕСТО СРЕЩАНИ ПСИХОСОМАТИЧНИ БОЛЕСТИ

1). Психологични механизми за възникване на психосоматично заболяване:

• Вътреличностен конфликт между съзнаваната и несъзнавана част от психиката, който завършва с разрушителната победа на една от двете;

• Травматичен опит обикновено идващ от ранното детство, съхранява се в подсъзнанието, и по определен повод се активира;

• Мотивация от условната изгода от болестта, с цел получаване на любов, внимание и обгрижване от близките. Обикновено е неосъзнато

• Идентификация- обикновено с личност, към която има силна емоционална привързаност, „авторитет” за индивида, и тази личност е с подобни симптоми в момента, или пък е имала такива в миналото;

• Ефект на самовнушение;

• Самонаказание- обикновено свързано с изпитването на несъзнавано чувство за вина;

• „ Езикът на тялото”- способност физически да се отрази състояние, което би могло да се вербализира :”боли ме сърцето за….”,”с вързани ръце съм…”.

2). През 1950г. Франц Александър идентифицира седем най-често срещани класически психосоматични разстройства, наричани ”свещената седморка”:

– Хипертония;

– Язва на стомаха;

– Бронхиална астма;

– Невродермит;

– Базедова болест;

– Язвен колит;

– Ревматоиден артрит

Оттогава  до сега списъкът се допълва, като към него са добавени: диабет тип 2, паническо разстройство, болест на  Хашимото, инфаркт на миокарда, синдром на хроничната болка, анорексия и булимия, затлъстяване, разстройства на съня, онкологични заболявания и други.

СОМАТОМОРФНИ РАЗСТРОЙСТВА

Соматоформните разстройства са с психическа генеза, но се проявяват с телесни симптоми. Физическите симптоми не подлежат на съзнателен контрол и не остават фиксирани в една област от тялото. Те са плаващи и се местят от един орган на друг. За тези симптоми няма смислово медицинско обяснение, но от друга страна, те са непосредствената причина за търсене на лекарска помощ.
От психологична гледна точка, соматоформните разстройства могат да се представят като конфликт между тялото и психиката. Този конфликт се заражда още в древността, когато на психично болните се е гледало като на безвъзвратно белязани от злочеста съдба хора, върху които е хвърляно булото на примитивизъм и религиозна стигматизация.

В този ред на мисли, соматизацията (проявата на психически проблем с физически симптоми) е форма на отричане на психичната болест. В подсъзнанието на хората като че ли е много “по- престижно” да имат сърдечен или гастро- интестинален проблем, отколкото психически. Днес срамът от психичната болест е реалност. Соматизацията е олицетворение както на този срам, така е и плод на социалното ехо на миналото. При тези хора се наблюдава т.н. соматосензорна амплификация, която се характеризира с възприемането на обичайни стимули от вътрешните органи като израз на някаква болест. Например чуването на куркането на червата предизвика усещане за болка в коремната област и убеденост на лицето, че има телесно заболяване.
Друга отличителна черта на соматоформните разстройства е алекситимията (упомената по-горе в текста). Това е невъзможността на лицето да осъзнае и вербализира емоционално- психическите си проблеми. Проблемите от такова естество се отбягват умишлено в съзнанието на пациента и се пренасочват към по-лесно визуализиращата се физическа патология.
В генезата на соматоформното разстройство се предполага водещата роля на хроничния стрес като отключващ фактор. На мозъчно ниво анатомични промени се визуализират в амигдалата, която е с намален обем и в двете хемисфери. През амигдалата преминават два основни пътя, свързани със стреса- кортико-амигдален (осъзнат) и таламо-амигдален (интуитивен). Провеждането на информация по тези пътища е свързано с възприемането и реакцията на стреса.

Използвайки тези пътища в мозъка, острият стрес предизвиква отделянето на кортикотропин- релийзинг хормон от специфични клетки на амигдалата. Това задейства цяла физиологична верига, крайният резултат на която е освобождаването в кръвта на кортизол и адреналин от надбъбречните жлези. За тези молекули има рецептори в мозъка, а адреналинът влияе и върху имунната система. Така острият стрес е в състояние да изтощи целия организъм.
Хроничният стрес обаче е този, който може да отключи соматоформно разстройство. Хроничният стрес използва същите пътища и механизми. При него обаче се отделят и множество проинфламаторни молекули (цитокини), които могат да предизвикат неспецифични възпалителни процеси в мозъка, които да са основата за психическо разстройство.
Два са основните начини на личностна реакция на стреса. По какъв начин ще реагира всеки човек, зависи и към каква патология ще го предразположи хроничният стрес.   Първият модел на реакция е интернализираният, когато негативната енергия се насочва навътре към организма. Тези хора са по-предразположени съм депресии, тревожни и соматоформни разстройства. Другият модел се нарича екстернализиран и при него организмът насочва стресовата енергия навън чрез агресия и антисоциално поведение. Тук попадат и наркоманиите, провокирани от хроничен стрес и напрежение.
Преди да се мисли за соматоформно разстройство, трябва да се изключи всякакъв вид друга физическа патология на конкретната система, от която е оплакването. Например, ако лицето чувства, че сърцето му бие изключително учестено и ще се пръсне, първата нормална реакция е да се прегледа сърдечносъдовата система, а не да се махне пренебрежително с ръка и да му се каже, че има проблем с нервите.
Сред известните психосоматични заболявания и състояния са синдромът на хронична умора, фибромиалгията, синдромът на дразнимото черво, някои алергични кожни реакции. Дори в дерматологията напоследък се отделя клон, наречен психодерматология. Като механизъм на отключване е възможен и обратният процес-телесна болест или приемани медикаменти да предизвикат психични симптоми.  Но това не се определя като соматофорно разстройство.
Интересно психично разстройство, което някои автори прибавят към соматоформните, е телесното дисморфно разстройство. Тези пациенти са убедени, че имат някакъв телесен дефект. Типичен пример в това отношение е Майкъл Джексън.
Пациентите със соматоформни разстройства не вярват на отрицателни резултати от проведените изследвания. Те не приемат психическото разстройство като диагноза и ако им бъде казано подобно нещо е по-вероятно да сменят или да съдят лекаря. Друго поведение, срещу което се съпротивляват, е неглижирането на оплакванията им.
Трябва да се прави  разлика между соматоформно разстройство и хипохондрия. Хипохондриците са убедени, че са болни, без да имат симптоми и каквито и да са оплаквания, докато пациентите със соматоформни разстройства наистина имат оплаквания, мозъкът ги възприема като истински, но те не отговарят на органна патология. Хипохондрията е разпределена еднакво между двата пола и възниква в по-късна възраст, докато соматоформното разстройство се среща предимно сред млади жени.
Характерно за соматоморфните разстройства е появата на предимно соматични оплаквания и притеснения, в резултат на взаимодействието на различни биологични, психологични и социални фактори, сред които биологичните придобиват все по-голямо значение. Други фактори, които повлияват соматичните симптоми са депресията и тревожността, процесите на перцепция и симптомна  интерпретация, реакцията на околните хора спрямо симптомите и различни ятрогенни процеси (Mayou et al., 2005)

Соматоформните разстройства се срещат както като съпътстващи оплаквания в рамките на различни соматични заболявания, така и като проява на множество психични заболявания. Наличието на соматични оплаквания с неясна етиология не е достатъчно за поставяне на диагнозата соматоформно разстройство. Настоящите критерии за поставяне на тази диагноза се базират основно върху наличието на “медицински, необясними симптоми”.

Към соматоформните разстройства спадат соматизационното, конверзионното, дисморфофобното, болковото разстройство, хипохондриазата, недиференцираното соматоформно разстройство, както и т.нар. функционални соматични синдроми (синдром на хронична умора, синдром на дразнимото черво, фибромиалгия и симулативно разстройство). Основно значение при изясняване същността на тези разстройства има теорията за соматизация.

Соматизацията може да бъде дефинирана като “тенденция за преживяване и оплаквания от соматични симптоми и дистрес, които не могат да бъдат обяснени посредством телесно заболяване, при които липсва патологична находка, но които карат пациентите да търсят лекарска помощ” (Lipowskietal., 1990 ). Друга дефиниция на соматизацията я определя като “фокусиране на вниманието върху вътрешни стимули и отричане на психологични или междуличностови конфликти”.

Соматизацията най-общо може да бъде разделена на два вида – при първия вид поведението, свързано с търсене на помощ е културално обусловено, докато при втория вид появата на хроничен болков синдром се разглежда като реакция на стрес. Традиционно соматизацията се разглежда като начин, по който хората изразяват психологичен дистрес. От тази гледна точка соматизацията би могла да бъде разгледана като мултидименсионално понятие, което включва три отделни измерения – тенденция към изживяване на функционални симптоми; тенденция към притеснение за собственото здраве или убеденост за наличие на заболяване и тенденция, при която определени пациенти, страдащи от тревожност или депресия, имат предимно соматични оплаквания. Етиологичната концепция за соматизацията представлява хипотетичен процес, в рамките на който психичното заболяване се манифестира клинично под формата на соматични оплаквания.

Редица автори показват, че пациентите с депресия или тревожност често имат соматични симптоми, което отчасти се дължи на факта, че здравните грижи са по-ефективни спрямо телесните отколкото спрямо психологичните проблеми. Друго обяснение е значителната стигматизация по отношение на психичните симптоми, които се изместват на по-заден план.

Един от необходимите критерии за поставяне на диагноза соматоформно разстройство е наличието на несъответен на ситуацията дистрес. Притесненията, свързани със здравето зависят от множество фактори, като предходна анамнеза за минали заболявания, личностови черти, както и социокултурална среда. По тази причина оценката на съответността на реакцията на дистрес в голяма степен е субективна.

Соматоформните разстройства отразяват определени аспекти на здравните грижи, в рамките на които пациентите трябва да бъдат диагностицирани като страдащи от чисто телесно или психично заболяване, т.е. че техните оплаквания са само медицински или психологични. По тази причина връзката между съзнанието и тялото става основна за разбирането на тази група болести.

Известно е, че пациенти, чиито родители са страдали от соматични оплаквания, също имат такива. Установена е ясна връзка между наличието на анамнестични данни за травматични събития в детството и тенденцията към соматизация.

Съществуват и определени междукултурални различия по отношение на честотата на соматичните оплаквания, вида на соматичните оплаквания и връзката им с психични заболявания. Множество проучвания демонстрират, че различни личностови черти са свързани със соматоформните заболявания. Доказано е, че интроверсията се асоциира със засилена физиологична реактивност, докато невротизмът е свързан със склонност към фокусиране върху различни телесни усещания. Невъзможност за когнитивно преработване на емоционални конфликти и подтисната експресия на емоции се наблюдават често при пациенти със соматични оплаквания.

За пръв път през 1980 г. терминът невроза е заменен с термина соматоформно разстройство в „Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders III (DSM)“. Така продължава да фигурира под същото наименование и в следващите версии на DSM, но към тях се добавят недиференцираните соматоформни разстройства и група заболявания, които не покриват критериите на нито едно от дотогава съществуващите соматоформни категории. „International Classification of Diseases-10 (ICD-10)“ включва сходна, но не идентична група заболявания под наименование “невротични, свързани със стрес и соматоформни разстройства”.

 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Организмът на човек е съвършен и реагира като едно цяло, като една комплексна органична система.Тя функционира върху основата на строго, детайлно регламентирана функционална  диференциация и специализация, като по този начин отговаря за неговото единство, и обуславя различните му реакции, спрямо различните вътрешни и външни въздействия.

Представянето на основните концепции на психосоматичната патология показва, че не е възможно да се изведат изолирани специфични психически или физиологични констелации, които да обхванат целият спектър на проявление при всеки различен вид заболяване. Всички те се свеждат до това, че биологичната, психологичната и социална  дезадаптация  на човек е основна причина за възникване на психосоматични патологии.

Човек е уникален като организъм и личност. Заболяванията трябва да бъдат разглеждани като многофакторно явление-   съвкупност от причини, които си взаимодействат. Като превенция на психосоматичните заболявания е необходимо да се работи своевременно върху последиците от негативния стрес чрез различни техники и стратегии, да се създават мотивиращи условия за придържане към здравословен начин на живот с основната цел-повишаване резистентността на организма към различните настъпващи промени и улесняване на неговата адаптация към тях.

Соматоформните разстройства са хетерогенна група заболявания, които са сериозен медико-социален (за пациента, социалното обкръжение и здравеопазването) проблем и изискват изработването на нови диагностични критерии както за целите на клиничната практика, така и за подобряване качеството на научните изследвания в тази област. Все още лечението на тази група заболявания е с относително ниска ефективност.

автор: Н. Христов

Библиография:

 1.  Кемилева З., Кирин И., Попдимитров И., „Патологична физиология“, София 1984

 2. Рудовский А. А. , Психосоматическое здоровья

3. Елисеев Ю.Ю.; Справочник Психосоматические заболевания ( 2003г)

4. Гюнтер Аммон; Психосоматическая терапия. – СПб.: Изд-во «Речь», (2000г.)

5. Пезешкиан Н.; Психосоматика и позитивная психотерапия; 2-е издание; Институт позитивной психотерапии, 2006