Skip to content
Не сме жертви на наследствеността, а създатели на собствения си живот. А ключът, който контролира нашата биология, се нарича възприятие.
Или: Тялото ни чете света и му изпраща обратно живота. А ключът, който контролира нашата биология, се нарича възприятие.
Епигенетика. Наука за новата биология, според която съдбата на клетката не зависи от гените, а от средата и по-конкретно от начина, по който ние я възприемаме. На клетъчно ниво, възприятието е възприятие, но по отношение на човека, възприятието е вярване. Т.е. гените и поведението ни се определят от нашите убеждения.
Всички сме чували небезизвестния постулат “Знанието е сила”. Но замисляли ли сте се, защо знанието само по себе си е толкова важно и защо липсата на такова е всъщност липса на сила? Според досегашното схващане гените контролират живота ни и наследявайки гените от родителите си, ние всъщност ставаме жертва на наследствеността. Добър пример за това е начинът, по който възприемаме болестта рак. Позицията ни, че тези гени идват от родителите ни и че ние няма какво да направим, ни отнема отговорността да направим каквото и да било и ни кара да се чувстваме изгубени. Именно това е проявата на липса на сила – вярата, че гените са по-силни от нас.
Ние сме съвкупност от трилиони клетки и всяка клетка от нашето тяло има същите системи, които имаме и ние – храносмилателна, ендокринна, размножителна, имунна система и т.н. Каквото има в клетката, това и в човека и обратното. Според научните изследвания досега, ядрото на клетката е нейният команден център, защото гените, ДНК молекулите, се намират в него, т.е. ядрото на клетката се възприема като нейния мозък. Нека помислим над следното. Какво се случва ако премахнем мозъка от един жив организъм? Той умира. А какво се случва, ако премахнем ядрото на клетката? Тя остава жива и продължава да функционира както преди. Следователно ядрото на клетката не би могло да бъде нейният мозък, тъй като поведението на клетката остава незасегнато до 2 месеца след премахването му. Изводът е, че гените не контролират биологията ни.
Всъщност чудото, наречено живот, се случва благодарение на протеините и по-конкретно на тяхното движение. Хромозомите на клетката се състоят от 50% ДНК и 50% протеин, който обгръща изцяло ДНК молекулите. Практически протеините изграждат физическата ни структура, но те могат да променят формата си, когато към тях дойде сигнал. А промяната на формата създава движение. Движението, от своя страна, създава поведение. Ако имаме само протеин, без сигнал, няма да се случи нищо, тъй като движението се получава чрез контрол върху сигнала. Ядрото на клетката съдържа всички инструменти, необходими за функционирането й, но “мозъкът”, който знае как те трябва да бъдат използвани, е нейната обвивка (мембраната). Тя е тази, която разчита средата и настройва биологията. Това се случва благодарение на два протеина, единият от които играе ролята на рецептор (сетивата на клетката), а другият – на канал, който изпраща сигнал отвън навътре към клетката. По този начин клетката долавя първичен сигнал от средата и го трансформира в сигнал, който контролира протеина, т.е. поведението се определя от средата с посредничеството на мембраната. Ако средата се премахне, то клетката няма поведение. Имаме живот тогава, когато клетката си взаимодейства със средата, а именно изпращане на сигнал отвън навътре, за да повлияе необходимите протеини и гени. Т.е. ключът, който контролира нашата биология и поведение, не се определя от гените, а от това как приемаме сигнала идващ от средата и се нарича ВЪЗПРИЯТИЕ.
Как работи клетката? Човешката еволюция нагледно показва, че винаги оцелява не най-силният, а най-адаптивният. Така и поведението на клетката не е предварително програмирано, а непрекъснато се нагажда спрямо сигналите от средата. Какво се случва, когато даден протеин не е наличен в клетката? Ето тук идва ролята на ДНК. В ДНК се намират “чертежите”, по които се изработват протеините и когато някой протеин липсва, те го набавят на клетката, за да може тя да отговори на сигнала от средата. Т.е. когато е необходим генетичен продукт, генът не се самоактивира, а бива задействан чрез сигнал от средата му. Това показва, че концепцията за раковите гени е напълно погрешна, защото ако беше вярна, кога биха се проявили тези гени? Не следва ли да се проявят още от момента на нашето раждане? Факт е, че се раждаме с определени гени, но това, което можем да променим, е начина, по който тези гени се “четат”. Впрочем в ДНК само 3% от гените не могат да бъдат изменяни, останалите 97% подлежат на изменения и те са тези, върху които трябва да насочим вниманието си. Само около 1% от болестите се дължат на лоши гени, а останалите биват причинени от мисълта. Това отговаря на въпроса какво се случва, когато живеем в стресогенна среда, но нямаме необходимите гени да отвърнем на стреса. Изводът от казаното дотук е, че възприятието контролира гените. А възприятието е вярване.
Както бе споменато по-рано, еволюционните промени винаги са в следствие на адаптация към средата. Интерпретацията на нашия ум за средата, в която живеем, ще освободи такава химия в тялото ни, която да отговаря на тази интерпретация, която може и да не е еднаква с реалността. Защото, макар и един човек да живее в спокойна и дружелюбна среда, той, въпреки това, би могъл да я възприеме като неприятелска. Т.е. нашите клетки не реагират на средата, а на нашата интерпретация за нея. Пренастройвайки възприятието, можем да препрограмираме гените си и затова е необходимо да сме съзнателни и отговорни за това, което даваме на клетките си. Функцията на ума е да създава кохерентност между нашите вярвания и реалността. В каквото вярваме, такава химия се освобождава в тялото ни. “Каквото мислим, в това се превръщаме”, е казал Буда.
Възприятието е връзката между средата и нашата биология. А възприятието се определя от нашият ум. Умът, от своя страна, е цялост от нашето Съзнание (префронтален кортекс) и Подсъзнание. Съзнателният ум е нашата Идентичност, Източник, Дух. Той е креативен и отразява нашите желания и стремежи. Подсъзнанието е механизъм за записване и възпроизвеждане, който се състои предимно от навици и програми, придобити от семейството и средата. До 70% от тези програми са ограничаващи, саботиращи и деструктивни.
Според научни изследвания в областта на невробиологията, ние сме осъзнати само за около 5% от нашата когнитивна дейност. Причината е, че когато мисли, съзнателният ум влиза навътре в подсъзнанието и търси решения. И докато ние сме прекарали 95% от деня си в мислене, нашето поведение през това време се е определяло от подсъзнанието ни. Блуждаещият ум е нещастен ум, защото ако умa го няма, всичко се управлява от подсъзнанието, състоящо се от програмирано поведение, 70% от което е ограничаващо, саботиращо, деструктивно.
Според идеята за хармоничния резонанс, честотата на вълната се свързва САМО с кореспондиращата й такава. Изследвания с магнитоенцефалограф показват, че нашият мозък работи на принципа на камертона и трепти на определена честота, следователно каквото излъчваме, това се връща към нас и по този начин създаваме собствената си реалност. Т.е. ако сме израснали в свадливо семейство, най- вероятно ще привлечем такива събития в живота си. Същото важи и ако сме израснали в хармонично такова. Това се дължи на програмите в подсъзнанието, които са формирани основно в периода от 0 до 7 годишна възраст. Заради честотата, на която работи нашият мозък в този период, ние биваме в едно програмируемо състояние на ума и записваме всичко, което наблюдаваме в нашата среда. Поради тази причина този период е изключително важен във възпитателен аспект.
Кое е онова, което в крайна сметка ни поддържа в състояние в баланс? – Чистото възприятие, осъзнатост за елементите на околната среда. “Докато не направим несъзнателното съзнателно, то ще управлява живота ни, а ние ще го наричаме съдба”, К. Г. Юнг.
Сега имаме силата да направим този преход към съзнателното и тази сила е нашето знание. Животът е изобилие и има всичко в себе си, но ние ще виждаме само онова, за което сме отворили сетивата си. Тук сме, за да усещаме и изживяваме. И творим. А най- хубавото е, че вече знаем как.
източник
Related